Владетелският статут
на св. канас Борис
от 889 до 907 г.
Монахът-монарх
Духовният пък
изследва всичко, а него никой не изследва.
(1.Кор. 2:15)
Божият човек не
търси земна слава, укрива заслугите си, спотайва
подвизите си.
Личността на св.
княз Борис, едновременно владетел и човек Божи, изисква
от историците винаги да имат предвид тази свещена
невидимост у светците и да прилагат по-особени
методи при археологията на светостта.
Това особено важи за
периода от неговия живот, след като приема монашеско
пострижение. Този свръхважен период от живота и
управлението му е останал недовидян и недооценен от
модерната историография. А през монашеските години на
своето царуване св. Борис извършва епохални владетелски
дела.
Нека да проследим
владетелския статут и владетелските действия на св.
Борис от замонашването му до кончината му в 907 г.
В 889 г.
Покръстителят се замонашва и поставя на престола
първородния си син Владимир (Расате). По това време
двамата са в съвсем неравностойно държавническо
положение. Бащата е отецът-основател на новата
християнска България, сътворителят на цялата нейна нова
държавност. А синът не е наследил баща си, не е избран,
не е дори узурпирал властта, а е поставен за
владетел – по произволение Борисово. Така, като поставя
Владимир на своето място, св. Борис се оказва в
извънредно държавническо положение – над владетеля.
Княжеският статут, всъщност, не може да бъде отстранен
от св. Борис и неговото владетелство продължава – в
особен вид съуправление с Владимир.
Много години
по-късно, към 923 г., патриарх Николай Мистик в
официално писмо до Симеон пише:
... откак
българският народ е преклонил врат пред Христа и Бога
наш, ти си вторият от ония, които са получили власт
[δεσποτεία] над него.
Този израз отдавна е
привлякълвниманието на историците. „Първият” в това
изброяване е самият Борис, а „вторият” е Симеон. Но
патриархът, който отлично познава българските работи,
безусловно знае за управлението на Владимир до 893 г.
Думата δεσποτεία означава пълновластие, неограничена
власт. Значи, според патриарха, Владимир не е
разполагал с δεσποτεία, т. е., властта му е била
ограничена – очевидно от св. Борис.
Убедителното
свидетелство, че св. Борис не се е отказал изцяло от
властта, е самият начин, по който в 893 г. той си я
връща. Ето какво пише летописецът Регино:
Когато баща му узнал
това, възпламенен от силен гняв, свалил монашеската
дреха, отново препасал военния пояс, облякъл царските
дрехи и като взел със себе си тия, които се боели от
Бога, опълчил се срещу сина си. Скоро без особено
затруднение той го заловил, извадил му очите и го
пратил в затвора.
Низвергването на
законния владетел, при това „без особено затруднение”,
не може да бъде извършено от някой си монах без
владетелски статут. Щом този монах държи в своя скрин
„царски дрехи”, очевидно той е облечен във власт.
Тезата, че княз
Владимир е съвладетел, не е нова. Още Добри Войников в
своята „История” (1861, второ издание 1879) направо
пише, че Владимир бил „наместник” на Борис. Юрдан
Трифонов (1927 г.) също застъпва подобно становище:
... Борис, ако и да
се е оттеглил в монастира, не е предал всецяло
властта на двамата си синове, а е оставил върховния
надзор за себе си.
Васил Гюзелев (1968
г.) обсъжда въпроса, но не взема страна:
И доколкото може да
се разбере от някои извори, замонашилият се княз
Борис, изглежда, е запазил правото си за върховен надзор
над властта и за намеса в някои важни нейни прояви.
В 2006 г., с оглед
на наскоро открития оловен печат, Гюзелев вече е
по-категоричен. Той ползва за Владимир и думата
„съуправител”.
Всички тези съждения
са верни, но половинчати. Те визират само статута на
младшия (съ)владетел – Владимир. Но щом той е
„съуправител” от 889 до 893 г., значи и св. Борис също е
(съ)владеел. А всички продължават да ограничават
неговото владетелство до 889 г., без да посочат
последващия период като и негово време на
(съ)управление.
Ако съвладетелството
на св. Борис и Владимир от 889 до 993 г. имаше нужда от
доказване, то няма нужда да се доказва кой е монархът
в България през следващия период, който се явява второ
самостоятелно управление на св. княз Борис.
Неговитепоследващи деяния са предадени от летописеца
Регино така:
След това свикал
цялото си царство и поставил за княз по-младия си син,
като го заплашил пред всички, че ще претърпи същото
наказание, ако в нещо отстъпи от истинското
християнство.
Става дума за
знаменития събор, наречен от Златарски „Преславски
събор”.
Кой е българският
владетел по време на Събора в 893-4 г.?
Несъмнено това е св.
княз Борис. По това време Симеон нито има правомощия да
свика Събора, нито да го ръководи, нито сам да си даде
властта. Единственият човек, който от свалянето на
Владимир до провеждането на Събора има владетелски
статут, е св. Борис Михаил, монахът-монарх.
Учудващото е защо
това очевидно самостоятелно управление на св. Борис
не е формално отчетено в нито едно историографско
изследване, учебник, справочник и пр.?
Вярно, то е кратко –
седмици, месеци... Но в историческата наука е правило да
се зачитат и краткотрайните управления. Завръщането на
Наполеон от Елба води до „стоте дни”, които изрично се
приемат от всички за негово второ самостоятелно
управление.
Второто
самостоятелно управление на св. Борис не е просто един
статистически факт. То е пълно с първостепенни
исторически събития. Всъщност, Съборът е свикан, за да
утвърди решения, по които Покръстителят работи от много
години: преместването на столицата в Преслав,
знаменитото преложение книг (въвеждането на
славянския език и писменост) – едно от най-значимите
събития в цялата ни история. Подготовката за този прелом
продължава 7 години изключителен труд, без който
преложение книг не може да се осъществи. От 886 г.
това е главният приоритет на св. Борис и неговия кръг –
св. Климент, св. Наум, Константин Преславски, Черноризец
Храбър и пр.
Второто
самостоятелно управление на св. Борис през 893-4 г.
(включващо и Събора) е връх в неговото 55-годишно
владетелство.
Наскоро бяха
публикувани екземпляри от оловен печат на св.
Борис-Михаил в качеството му на монах-княз. Този
изключителен исторически паметник все още е недооценен.
Върху двете страни на печата е разположен уникалният в
сфрагистиката надпис: + Богородице, помагай на
твоя раб + Михаил монах, станалия от Бога
княз на България.
Този моливдовул е
единствен по рода си и първостепенен извор, който
засвидетелства особения владетелски статут на св.
Борис-Михаил през монашеството му (889-907). Той изисква
основно да преосмислим досегашните си представи за
царуването на св. Борис и за историята ни през този
период.
Моливдовулът е
публикуван и коментиран нееднократно (Е. Коев, Ив.
Йорданов, В. Гюзелев), но публикациите не са достатъчно
точни и не дават подобаващо тълкуване на печата.
Авторите отчитат важността на паметника, виждат, че
Покръстителят и в монашеството е „запазил
прерогативите си на владетел на България”, „бил
начело на държавата” и пр. – но продължават да
ограничават владетелството му до 889 г .
Ив. Йорданов
отбелязва, че в този печат за пръв път в моливдовулите
на св. Борис княжеската му титла е определена с израза
„от Бога”.
Това обстоятелство е
показателно, защото така Михаил монах преподчертава
своя неотменим (щом е даден „от Бога”) владетелски сан.
Моливдовулът
непременно обозначава държавна или църковна
институция. Но единствената институция, която се
прогласява от този печат, е владетелската.
Следователно, това е владетелски печат. Той
изрично свидетелства за личното владетелско
самосъзнание и институционно самоопределение
(самоназоваване) на монаха-княз.
От въпросния печат
установяваме още, че със замонашването князът не е
променил кръщелното си име Михаил. Смисълът на
преименуването, което е обичайната практика при
замонашване, е символичното отричане от прежната
самоличност на светския човек. Обратно –
непреименуването на княза при замонашването е знак за
целенасочено запазване на дотогавашната му (княжеска)
самоличност.
Последният период от
царуването на св. Борис е времето на съуправление с княз
Симеон – до кончината на Покръстителя на 2 май 907 г.
Владетелският статут на монаха-княз ще да е бил
приблизително същият, както и при съуправлението с
Владимир. Властта на Симеон е дори по-ограничена от тази
на Владимир, защото старият княз – този път
предварително, тържествено и пред целия Събор, както
видяхме в приведения по-горе цитат – изричайки тежкото
предупреждение, изрично запазва за себе си върховната
власт върху самия Симеон.
Така св. Борис
официално пак е в ролята на надвладетел. А много скоро
(над)владетелският му статут влиза в употреба.
В края на 894 г. (по
вина на Симеон) маджарите нахлуват в България. Симеон
тръгва на поход срещу тях и е разбит. После още веднъж.
Спасява се в крепостта Дръстър. Българската държава е
пред катастрофа. Земята й е завзета. Войската е разбита.
На южната граница е армията на Ромейска империя. Още миг
и Българското княжество ще излезе от историята, както
излиза Блатненското княжество, на чиято територия в
крайна сметка се настаняват маджарите – и до днес.
Но изведнъж във
войната настъпва решаващ обрат. Какво се е случило?
Намесил се е „възрастният крал”. Ето разказа на
Фулденските летописи за това какво правят българите след
поредицата поражения:
Най-сетне
нещастниците, като не знаели как биха могли да се
окуражат и да си помогнат, прибягнали всички до
възрастния си крал Михаил, който пръв ги обърнал в
истината на християнската вяра, и го молели да ги
посъветва как да излязат от надвисналата опасност. Той
наредил тридневен пост, напомнил им да се покаят заради
неправдата, която причинили на християните, и след това
да просят помощ от Бога. Като било изпълнено всичко
това, те завързали жесток бой. И двете страни се
сражавали ожесточено, докато най-сетне, по Божия милост,
победата, ако и с много кръв, била предоставена на
християните.
Към кого се
обръщат българите, когато земята им е завладяна? Казано
е ясно: към „възрастния си крал”. Очевидно св.
Борис по това време има признат от „всички” статут на
„крал” (rex). Изобщо не се споменава, че е монах.
„Второто” житие на
св. Наум Охридски свидетелства как е станало
основаването на неговия манастир: „с богатството и
повелението на благочестивия цар български Михаил Борис
и сина му Симеон цар. Тогава беше лето 6413”
(=905).
Св. Борис Михаил
изрично е споменат като „цар”, съотнесено към 905 г., а
в текста няма и намек, че е и монах.
На първо място и с царствени епитети е поставен „благочестивият
цар български Михаил Борис”, а на второ място без
епитети - „Симеон цар”, който е характеризиран
само с това, че е „сина му”. За житиеписеца
налице са двама царе (т. е. съвладетелство към 905 г.),
като старшият е Михаил Борис. Освен това, „богатството и
повелението” са присъщи на царя, но не и на монаха,
който е дал обет за нестяжение (отказ от
собственост) и послушание (отказ от собствена
воля).
На ктиторския
портрет вманастира „Св. Наум”, рисуван в началото на ХІХ
в. въз основа на местното манастирско предание, св.
Борис Михаил е изобразен като цар, а не като монах.
Надписът на гръцки език (сега позаличен) е недвусмислен:
„Михаил цар на българите”.
Сведението за
кончината на Покръстителя е достигнало до нас чрез
знаменитата приписка на черноризец Тодор Доксов:
„... В същата година на 2 май, в събота вечерта, почина
Божият раб, бащата на този княз, живял с чистата вяра и
правоверно изповедание на нашия Господ Иисус Христос.
Това бе великият, честният и благоверният наш господар
княз български на име Борис, чието християнско име бе
Михаил...”
В същата приписка
авторът нарича Симеон само „нашия български княз”. А св.
Борис Михаил е почетен с тържествени царствени епитети
единствено като княз. Изобщо не се споменава
за неговото монашеско битие. Владетелският статут на
покойника е преподчертан, а монашеският – премълчан.
Този некролог е почти равностоен на официален документ,
доколкото Тодор Доксов е племенник на св. Борис и първи
братовчед на Симеон.
В заключение от
всичко казано дотук, нека обобщим: налице са многобройни
свидетелства, че, приемайки монашеско пострижение през
889 г., св. Борис запазва особени правомощия на владетел
и надвладетел, които са всепризнати до
смъртта му. Необходимо е в управлението на Покръстителя
изрично да се включат 18-те монашески години (в
съвладетелство и в самостоятелно владетелство) и основно
да се преосмисли българската история от 889 до 907 г. с
оглед на неговото непрекъснато и в много случаи решаващо
влияние върху управлението на България.
Св. княз Борис,
духовният човек, който „изследва всичко, а него никой
не изследва”, най-много заслужава да бъде изследван,
но като отчитаме свещената невидимост (за нас,
недуховните) на някои от делата му поради безпримерното
му битие на монарх-монах и после монах-монарх.
Покръстителят е светилото в дома на българската история,
а „Нито запалят светило и го турят под крина, а на
светилник, и свети на всички вкъщи.” (Мат. 5:15)
Георги Тодоров |
All Rights
Reserved.
